Сантра
певица и продуцент

Имам въпрос
Здравейте, аз съм Александра. Повечето хора ме познават като Сантра – певица, водеща, собственик на козметична марка, продуцент… Често хората ме свързват, възприемат и определят посредством работата ми и имиджа ми. Понякога ми е било трудно и аз самата да избягам от тази си роля и маска, а може би тя вече е просто част от мен. Често ме определят и със стила ми, който никога не е влизал в общоприетата рамка за това как една жена трябва да се облича или дори държи.
Обичам да нося маратонки, обичам да смесвам дрехи и стилове, които до скоро бяха абсолютно отхвърляни. Напоследък са модерни и признавам си малко си отдъхнах, защото натискът като че ли е по-малък поне в тази насока. Освен това ми харесва да поемам рискове и да създавам смело света, в който искам да живея, все неща, които според много хора (или поне доскоро се приемаше, че е така) не са присъщи за характеристиката на една жена. Като човек на изкуството и жена, която е в светлините на прожекторите повече от 18 години, съм била обект на много критики и натиск за това да бъда „нещо” , което обществото очаква от мен.
Да съм по-секси, да съм по-женствена (каквото и да означава това) , да съм по-внимателна, по-еди каква си или пък по-еди каква си… Еми да, ама аз съм… такава каквато съм. И нека бъдем откровени… всички жени, независимо дали сме популярни или не, сме обект на адски много очаквания, да сме секси, да сме любовници, съпруги, да сме добре облечени, да сме майки, дъщери, да изглеждаме добре (спрямо унифициран модел), да сме с лакирани нокти, прическа, грим, но не твърде много, да работим, но не прекалено много, да сме успешни, но не твърде. Дори само пишейки и четейки тези редове се изморих. Аз съм това, което съм.
Имам по-голям нос от това, което се очаква по калъп, нямам достатъчно голям бюст на средно статистическа база и не съм била сексуално агресивна с посланията и комуникацията ми със света, така както трябва да прави една жена, за да е харесвана. Понякога съм се чудела: добре де, а ако си оправя носа? Оправя? А всъщност какво му е? След като направих речта си в TEDx, доста хора ме питаха: „Абе, речта ти беше супер, ама какво му е на носа ти?” (явно на всичкото отгоре не е бил и достатъчно голям). И въпреки това до мен са достигали няколко коментара (от различни хора във времето), които са ме определяли като естествена, автентична, че и даже много чаровна.
От скоро започнах да ходя на походи в планината и може би там чух тишината. Ние сме сами. Със себе си. Това, което трябва да чуем, е себе си. Коя съм аз? Какво обичам аз? Каква следа искам да оставя след себе си? Очакванията трябва да бъдат възприемани сериозно, когато са от нас към нас. Разбира се, не сме сами на този свят, но изборът е наш. Та ето го и моят въпрос: Чий глас да чуем и кой е този, който се чува най-силно?

Назад